Оризът бил познат още в древния Рим, но се използвал само за медицински цели. С разпространението на исляма по света започва и пътешествието на тази храна.
Родината на ориза е Индия, Тайланд и Китай, но арабите също започнали да го отглеждат в оазиси, блатисти местности и разливи на реки. Първообразът на ризотото бил пилафът - типично арабско ястие. Още в средновековните арабски книги се срещат рецепти на ястия с ориз. За най-вкусни се считали ястията приготвени от ориз с масло, мас, олио и гъсто мляко.
Арабите пренесли ориза в Испания и на остров Сицилия. От там търговците го разпространили по тържищата и панаирите в Шампан. Неговата популярност толкова нараснала в Европа, че почти изместила зеленчуците. Поради твърдението, че нуждите от храна постоянно нарастват в областта Ломбардия в Италия били подготвени за отглеждане на ориз огромни територии. Смятало се, че растението ще успее да задоволи тези нужди.
Няколко десетилетия по-късно оризът трайно се настанил на италианската трапеза. За това съдим и от едно писмо на венецианеца Галеацо Мария Сфорца от 27 септември 1475 година, в което той иска от дука на Ферара да му достави дванадесет чувала с ориз. Той имал нужда от зърното, за да посрещне знатни пратеници. Готвачите на венецианския дож трябвало да приготвят изисканото ястие, minestra de riso което се състояло основно от ориз. По-късно това блюдо станало известно под името ризото.
Първите рецепти за ризото се появили през 15 век, когато анонимен венециански готвач записал в рецептите си riso in bona manera (ориз в изискан стил). Рецептата била за ориз, приготвен с бадеми. На италиански riso означава освен ориз, така и смях. Така се появила поговорката, която гласи, че който хапва ризото избухва лесно в смях.
В днешни дни ризотото е ястие характерно за Северна Италия и град Милано. Има легенда още от 1574 година, която разказва за създаването на ризото ала Миланезе. Готическата катедрала Дуомо ди Милано била току що построена и един чирак на име Валеррий трябвало да изрисува декоративните стъкла на прозорците.
Той решил да прибави шафран към пигмента, за да засили цветовете. Всички му се присмели и той решил да си върне като поставил шафран в ориза, приготвен за сватбата на господаря му. Резултатът бил зашеметяващ и рецептата бързо се разпространила, а ястието получило неговото име.
