Лупините, или по-скоро – сладките лупини, имат повече от 300 разновидности. Те са безалкалоидни и са създадени през 30-те години на 20 век.
Има многогодишни и едногодишни, като повечето от тях са диворастящи. Едва няколко вида, главно европейски, са култивирани. Употребата им като храна за хора и животни постоянно нараства. Плодът са бобчета.
Освен сладката, има и диворастяща, горчива лупина. В нея се съдържат алкалоидите лупинин, лупанидин и други, които са отровни за животните.
В Европа най-разпространени са сладките тревисти разновидности на лупината, и по–скоро синята, бялата и жълта лупина. От тях пък най-много се използва бялата лупина.
У нас не се радва на широка популярност и има ограничено разпространение. Това може би се дължи на незнанието около нейните невероятни свойства.
Лупината се отличава с плътно и стабилно стебло. Листата ѝ са едри, перести и тъмнозелени. Цъфти в едри бели цветове. Плодовете са едри, закръглени бобчета, събрани в шушулки.
Лупината няма определени изисквания към условията за отглеждане и почвата. Навсякъде дава високи добиви на зърно и много зелена маса. Където и да се отглежда, тя обогатява почвата на органични вещества и азот.
Поради това често се засажда на песъчливи почви, бедни на хранителни вещества, както и във ферми, произвеждащи биологична продукция. Тя подобрява структурата на почвата. Дълбоката и коренова система пък предотвратява ветровата ерозия.
Освен всичко друго е и сухо- и студоустойчива. Това я прави подходяща за отглеждане у нас. Расте добре сред слънчоглед, полски мак и метличина.
Семената и зелената маса на лупината са изключително богати на белтъчини – до 38%. По съдържание те са измерими с най-добрите фуражни бобови растения.
Именно с нея може да се замени от 65 до 100% от соевия шрот в дажбата за животни като прасета, крави, пуйки, телета и агнета.
