Божурът /Paeonia/ е род двусемеделни растения. Повечето видове са многогодишни тревисти растения с височина 0.5-1.5 м, но някои са дървесни и представляват храсти с височина до 2-3 м. Божурът е култивиран преди повече от 4000 години.
Най - популярен е червеният божур /Paeonia Peregrina/. Той е многогодишна тревиста билка, с късо коренище. От него излизат няколко стъбла и вретеновидно задебелени корени, които на места преминават в продълговато начленени грудки. Стъблата са до 60 см високи, неразклонени, сравнително твърди, надлъжно, набраздени, догоре облистени, обикновено само с един цвят на върха. Листата са последователни, по - тъмни отгоре, по - светли отдолу, понякога с редки власинки. Горните листа са двойно и тройно наделени, а тези под цветовете прехождат в чашелистчета.
Долните листа са по-едри, с дълги дръжки, дълбоко врязани или назъбени. Дяловете са 17—30, тесноелипсовидни, а крайните — късо широкотриъгълни. Цветовете са много едри (до 13 см в диаметър), тъмно или светлочервени до розови или оранжеви. Чашелистчетата са най - често 5, а венчелистчетата 8—12, несраснали, 6—8 см дълги, обратно яйцевидни, някои са разположени на върха и са назъбени. Тичинките са много, с червени дръжки, а прашниците са наполовина по-къси от тях. Плодолистите са обикновено 2—3.5 см дълги, нагъсто покрити с белезникави кадифени власинки, рядко голи. Семената са черни, лъскави, елипсовидни. Цъфти през май — юни.
Като диворастяща билката се среща в Южна пи Югоизточна Европа (Италия, Сърбия, Албания, Румъния, особено в Гърция) и Югозападна Азия (Мала Азия). Предполага се, че този вид произхожда от Балканския полуостров. У нас се среща, като диворастяща из храсталаците и разсветлените гори, поляните и др. почти из цялата страна, повече в по-ниските части (докъм 1000 м надморска височина). Запасите от червения божур са значителни. Растението се отглежда също и в градините като културно.
История на божура
В началото на 19 век божурът е пренесен в Европа от Китай. В тази далекоизточна държава той от векове се употребява за декоративно и лекарствено растение, което притежава вълшебни сили и е способно да прогони злите духове от дома. Ето защо парченце от растението често се носи като талисман, който пази от болести. На сватби и празници божурът се поднася в знак на най-добри пожелания. Растението символизира просперитет и се смята, че то привлича богатството, ако го отглеждаме в градината си.
Видове божур
Теснолистният божур /Paeonia tenuifolia/ също се среща у нас. Подземното коренище е късо, вдървеняло. Грудковидно задебелените корени са много на брой и с различна дължина. Туфата от стъбла е с височина най-често 20-40 см. Листата са неколкократно разделени на линейни дялове със светлосиво-зелена багра, така че образуват нежна, рехава ажурна листна маса. Всяко стъбло завършва с един или два цвята.
Цветовете са обагрени в тъмночервено и се появяват през първата половина на май. Височината на този божур е 30-80 см. Листата са длановидно двойно триделни. Отделните дялове са неравномерно назъбени. Характерен белег за листата са трите зъбчета, които се образуват по върховете на дяловете - най-добре изявени са на връхния дял на всеки лист. Цветовете са по един на всяко стъбло - розови или червени. Това растение разцъфва през май.
Другият вид, който се среща у нас е Paeonia mascula или розов божур. Той представлява ногогодишно тревисто растение с късо коренище и грудесто задебелени корени. Стъблата са високи 30–60 см, на върха са с един цвят. Листата са 2–4 броя, последователни, веднъж или двойно триделни. Цветовете са с 5 зелени чашелистчета и 5–10 едри, розово - червени венчелистчета и множество жълти тичинки. Плодът е с до 5 мехунки. Този вид също цъфти през май. Вирее в просветлени места в дъбови и келаво-габърови гори или сред разредени храсталаци, почти винаги на каменист варовит терен. Числеността рядко надвишава 50 индивида, често само по няколко растения. Освен у нас розовият божур се среща във Франция, страните от бивша Югославия, Украйна, Кавказ. Включен в списъка на защитените растения съгласно Закона за биологичното разнообразие.
Състав на божур
Корените на божура съдържат перегринин (вероятно алкалоид), един глюкозид, малко етерично масло, ароматния лактон, пеонин, бензоена киселина, естера на бензоената киселина, който при разтваряне в амоняк преминава в бензамид.
Освен това те съдържат също глутамин, аргинин, смоли, танини, глюкоза, скорбяла, органични киселини, ароматичното вещество пеонол (2-окси-4-метоксиацетофенон), на който се приписва успокояващото действие на билката.
По още неуточнени данни корените на растението съдържат също и един алкалоид, на който се приписва действие, подобно на действието на алкалоидите на моравото рогче (Secale cornatum).
Съдържат още захароза, калциев оксалат минерални соли идр. Венчелистчетата съдържат багрилното вещество пеонидин, танини, един антоцианов глюкозид, цианин и други още неуточнени съставки. Смятат се до известна степен отровни.
Семената на божур съдържат перегринин (вероятно алкалоид), тлъсто масло, смоли, танини, багрилни вещества и други още неизследвани съставки.
Отглеждане на божур
Божурите предпочитат богати глинести почви, добре подхранени. Достатъчно е да ги наторите един път през пролетта, при показване върховете на стъблата. Божурите се нуждаят от редовно поливане, но те не понасят застояла вода. Развиват еднакво успешно на слънце и на полусянка. За по-големи цветове при видовете с повече пъпки на едно стъбло се оставя само връхната.
Божурът се размножава чрез разделяне на коренището. Прави се през есенните месеци. Можете да разделите едно коренище на 4 или повече части в зависимост от големината му. Всяка част трябва да има не по-малко от 3 пъпки. Само по този начин новото млади растение ще зацъфти още на другата година. Засажда се на дълбочина около 5 см и на разстояние 70 см едно от друго.
Събиране и съхранение на божур
За медижински цели се употребяват корените (Radix Paeoniae), венчелистчетата (Flores Paeoniae, Flores Rosae benedictae) и семената (Semen Paeoniae) на божур. Корените се събират през октомври или пред пролетта (март — април), венчелистчетата през май—юли, а семената през август-септември. Слез узряването на семената корените се изкопават, изчистват се от пръстта, измиват се и се оставят да се отцедят. След това се нацепват или нарязват на филийки и се подготвят за сушене. Брането на венчелистчетата се организира, когато цветовете са напълно разцъфтели в бездъждовно, по възможност слънчево време.
Материалът не трябва да се натъпква и смачква до пренасянето му до мястото на сушене. Да не се берат заръждавели или с други повреди венчелистчета. Семената се берат по време на восъчната зрелост на плодовете, преди последните да са започнали да се разпукват.
След като плодовете се оставят на проветриво място да се доизсушат, се изчукват или овършават, а изпадналите семена се прочистват чрез превяване и пресяване. Прочистените семена се досушават в проветриви помещения, разстлани върху брезенти, платнища и др., като често се разбъркват. Корените се сушат в проветриви помещения или в сушилня при температура, не по-висока от 40 градуса, като се внимава да не прегорят.
След щателна проверка на събраните венчелистчета, за да се установи дали са чисти, събраният материал се разстила за сушене на много тънък пласт върху рамки или постелки. При влажна пролет сушенето трябва непременно да се извърши в сушилня при температура до 50 градуса, върху фурни или в затоплени помещения като се разстила на тънък пласт върху рамки, като отначало материалът често се разбърква, за да не се запари.
Сушенето на тази билка е много деликатен процес и трябва да се извършва много внимателно, и то от билкари с голям опит, колкото е възможно по - бързо. От 5 кг свежи корени се получава 1 кг сухи, от 7 кг свежи венчелистчета се получава 1 кг сухи, от 1.1 кг семена след доизсушаване се получава 1 кг сухи. Изсушените венчелистчета са с червен или тъмночервен цвят. Миризмата им е слабо ароматична, а вкусът — сладникаво-тръпчив. Изсушените корени са с тъмно или светлокафяв цвят, с неприятна миризма и горчив вкус.
Готовите дроги се съхраняват в полутъмни и сухи помещения в добре приготвени опаковки. Да се има предвид, че и при най-малка влага в склада билката и особено венчелистчетата може да овлажнеят и да станат съвсем негодни за употреба.
Ползи от божур
Божурът е познат основно като декоративно растение за цветни лехи и зелени площи. Но освен красива вид божурът притежава и лечебни свойства. Корените на божура са използвани още от Хипократ като средство против епилепсия. При фармакологични изследвания на пеонина и на бензамида в божура е установено тяхното хипотензивно действие. Установено е също, че корените в малки дози засилват тонуса на матката и чревната перисталтика.
Установено е и тяхното действие против спазми, коклюш и астма и като болкоуспокояващо средство при подагра. Венчелистчетата на божура се употребяват в индийската народна медицина против епилепсия, а в нашата народна медицина — против подагра и ревматизъм, при спастична кашлица и др.
Народна медицина с божур
Нашата народна медицина препоръчва отварата от корените на божур при спазми и болки в коремната област, хистерия, епилепсия, като диуретично средство, при пясък и камъни в бъбреците. Българската народна медицина предлага следната рецепта за отвара с корени на божур: 1/2 чаена лъжичка стрити на прах корени се залива с две чаени чаши вряща вода и след изстиване запарката се прецежда. Това е дозата за 1 ден.
Вреди от божур
Божурът не бива да се прилага без лекарски надзор, тъй като е отровен. Отравянето с божур се характеризира с горчив вкус и сухота в устата, хематурия, кардиоспазъм, гадене с повръщане и диария.
