Гъбите са организми, които имат характеристики както от животните (не се хранят самостоятелно), така и от растенията. Но се различават и от двете групи по своето устройство, което се състои от мицел и плодно тяло. Вегетативното тяло на гъбата, наречено гъбинка или мицел, е скрито в почвата или дървесината. То се състои от отделни разклонени нишки.
Мицелът обикновено е безцветен и пронизва във всички посоки почвата или дървесината. При повечето ядливи и отровни гъби той е многогодишен и може да се развива вегетативно в продължение на десетки до стотици години, а плодните тела да се появяват рядко.
Това, което сме свикнали да наричаме гъба, е плодното тяло. Формата му е разнообразна. При повечето гъби то се състои само от пънче и шапка (гугла).
Шапката е най-важната част от плодното тяло. Тя предпазва от неблагоприятни влияния спорите и съдържа всички необходими хранителни вещества.
Формата и цветът и могат да са много разнообразни. Пънчето играе ролята на издигащо средство за шапката и улеснява разпространението на спорите във въздуха. Може да бъде право, заоблено или буревидно.
При някои видове се забелязва и частично покривало или було в основата, остатък от първоначалната обвивка на гъбата преди разпукването. Пънчето може да има пръстен, който обхваща средната част на плодното тяло.
В Европа има изключително голямо разнообразие от гъби, тук ще опитаме да опишем най-често срещаните.
Полска печурка (Agaricus campestris)
Шапката на полска печурка е тънка, бяла, често матово бяла, по-рядко жълтеникава, от 3 до 12 см. В младите гъби е кълбовидна, после става леко разтворена и заоблена, а при възрастни гъби е плоска и напълно разтворена. Покрита е с люспи, които покафеняват. Кожицата и е тънка и суха. Първо ръбът е подвит навътре и сраснал с ципа към пънчето, а след това се отваря и образува характерното за печурката пръстенче в горната част. Месото ѝ е бяло, а при нараняване порозовява, с отлични вкусови качества. Пластините са широки, гъсти, свободни. При младите гъби са бледорозови, при зрелите кафяви. Споровият прашец е пурпурно кафяв. Пънчето е цилиндрично, в основата удебелено. Отначало е плътно, от 4 до 7 см, равномерно дебело, в дъното заострено, бяло, в основата кафеникаво. В старите гъби е по-тъмно. Среща се много рядко в горите, расте предимно в градини и полета - от май до септември.
Ливадна печурка (Agaricus arvensis)
Шапката е звънчевидна в началото, после полукълбовидна с подвит ръб, накрая става плоска и широка с изправен ръб. Бяла, пожълтява слабо при допир и при престояване, бледокафява при по-старите екземпляри, до 15 см. пластинките и са свободни от пънчето, гъсти. Първо са белезникави, после сиво-розови и накрая покафеняват до кафяво-черни. Когато са неразтворени, гъбите наподобяват други гъби с бели пластинки. Пънчето е до 15 см, плътно, по-късно кухо, гладко, със същия цвят като шапката, леко удебелено в основата. Пръстенът е широк, висящ, оформен от двойна мембрана, долният пласт от която виси във формата на звезда или зъбно колело. Месото на гъбата е дебело, сочно, белезникаво, с миризма на анасон, при нараняване остава бяло или пожълтява в основата на пънчето не пожълтява. Расте в пасища и тревисти места, между храсталаци и в овощни градини от края на пролетта до късна есен. Ядлива гъба.
Отровен двойник на печурките е зелената мухоморка.
Зелена мухоморка (Amanita phalloides (Vaill. ex Fr.) Link)
Шапката и отначало е яйцевидна или сферична, обвита от бяло общо покривало. Тя варира на цвят, но обикновено е зеленикава или жълтеникава, по-тъмна в средата и по светла по ръба. Пластинките са свободни от пънчето, гъсто разположени и бели. Пънчето е цилиндрично, до 12 см високо, бяло, в основата удебелено, обхванато от остатъка от общото покривало, с бели до зеленикави ивици по дължината. В горната си част пънчето има пръстен, бял до жълтеникав, ши рок, ципест. Горната повърхност е набраздена. Месото на зелената мухоморка е бяло, с неприятна сладникава миризма, особено при старите гъби. Споровият прах е бял. Среща се в широколистни и в иглолистни гори през лятото и есента (от юли до октомври). Смъртно отровна гъба, най-отровната в България, най-честите случаи на отравяне и смърт са с нея.
Може да бъде сбъркана с някои Печурки (Agaricus spp., например Agaricus sylvicola с бяла шапка и жълти пет на), от които се различава най-лесно по цвета на пластинките.
Обикновена манатарка (Boletus edulis Bull)
Шапката на обикновена манатарка и е изпъкнала, достига от 4 до 20-30 см в диаметър. Като е млада е кълбеста, белезникаво-кафява, след това потъмнява до тъмнокафява. Пластинките и са, бели, постепенно стават маслиненозелени, силно скъсени около пънчето, лесно се отделят от месото. Споровият и прах е маслинено-кафяв. Пънчето е от яйцевидно до бухалковидно, с белезникава мрежа на светъл тон. Месото е крехко и бяло, с отлични вкусови качества. Среща се в широколистни и иглолистни гори. Расте от май до ноември.
Отровен двойник: Дяволската гъба или синкавица (Boletus satanas Lenz), която много прилича най-вече на огнената манатарка, но е силно отровна за човека. Основно се различава по по-светлата шапка и по-тумбестото пънче. Още при отделяне от пънчето гуглата става виолетово-синя, а после почернява.
Вижте как да готвим манатарки.
Обикновена сърнела (Macrolepiotapresera Sing.)
Шапката на сърнелата отначало е яйцевидна, след това става плоска, в средата с гърбица. Кожичката и при нарастване се напуква на едри люспи без средната част, която остава кафява. Пластинките и са свободни, ъглести, издути и белезникави, а споровият прах – бял. Пънчето е цилиндрично, като в основата е луковично заоблено, първоначално кафяво. Има подвижен пръстен, отгоре бял и кафеникав отдолу в горната третина. Месото на сърнелата е меко и нежно, като остарее става жилаво. Месото в пънчето е влакнесто, дървенисто, белезникаво, с приятна миризма и вкус на орех. Среща се в гори, на светли места и поляни. Расте от юни до октомври.
Отровен двойник: Червено-кафява сърнелка.
Червено-кафява сърнелка (Lepiota brunneoincarnata)
Шапката с диаметър до 4 см отначало е изпъкнала, по-късно полусферична, накрая става плоска със слабо изразена гърбица. Покрита е с концентрично разположени кафяви или винено-кафяви люспи, които са най-гъсти в центъра. Между люспите се разкрива бяло месо обикновено с винени оттенъци на места. Ръбът е влакнест и отначало е слабо подвит, но по-късно се изправя. Пластинките са бели до кремави, гъсти и свободни от пънчето. Пънчето е цилиндрично, горната част е белезникава, фино влакнеста и гладка, в средната част има гирляндовиден пръстен със зона от люспи под него. Височината е сходна с диаметъра на шапката. Месото е бяло, с розови тонове в основата на пънчето. Миризмата е приятна, напомняща плодове. Среща се по тревисти места, включително паркове, пасища и горски поляни. Силно отровна гъба, която може да причини смърт.
Червена мухоморка (Amanita muscaria (L.) Lam.)
Шапката ѝ отначало е яйцевидна, после става полусферична и накрая плоска, до леко вдлъбната. Тя е яркочервена до оранжево-червена. Има лъскава кожица, с бели или жълтеникави брадавици. Пластинките и са свободни от пънчето, бели и гъсти. Пънчето е цилиндрично, бяло до белезникаво. Удебелено е в основата, с високо разположен пръстен. Пръстенът е бял, увиснал и с формата на рокля. Месото също е бяло, но под кожицата на шапката е възможно да има ивица от жълто до червено. Няма особена миризма и е с приятен вкус. Споровият и прах е бял. Среща се в иглолистни, по-рядко в широколистни гори, расте през лятото и есента. Силно отровна и много опасна за човека гъба.
Ядлив двойник: Булка гъба (Amanita caesarea (Scop.) Pers.). С много добрите вкусови качества, но хората избягват нейното бране поради силната прилика с отровния двойник. Единственото, което ги различава, е жълтият цвят на пънчето и пластинките.
Обикновен пачи крак (Cantharellus cibarius Fr.)
Отличителен белег на гъбата пачи крак е сярно-жълтият цвят, само при най-младите екземпляри има по-бледа окраска. Плодното тяло е с различни размери, като при някои достига и до 15 см в диаметър, месесто. При младите гъби шапката е плоска с подвит ръб, а при зрелите плодни тела става подчертано фуниевидна с вълнообразен ръб. Месото е дебело и плътно, бяло или жълтеникаво, с приятна плодова миризма, сладникав вкус и леко жилаво. Пънчето достига до 10 см височина, цилиндрично или изтъняващо към основата. Пластинките са под формата на жилки и плитки бразди, с многобройни разклонения, с цвета на шапката. Споровият прах е жълт. Среща се в широколистни, иглолистни и смесени гори. Расте от началото на лятото до края на есента (от юни до ноември), обикновено на групи. Ядлива гъба с отлични вкусови качества.
Няма отровен двойник, но има съмнителен такъв, наречен лъжлив пачи крак (Hygrophoropsis aurantiaca). Последният обаче расте от август до октомври. Характерните му черти са портокалово-оранжевият цвят и черният долен край на пънчето.
Бисерна гъба (Amanita rubescens Pers.)
Шапката и е оцветена най-различно, зависи от това къде расте, покрита е с бели брадавици, подобни на бисери, често е и напукана. Месото и е бяло и нежно, с характерен винено-червен цвят на местата, където е наранено или нахапано от червеи или други животни. Пънчето е цилиндрично, високо. То е бяло, в основата розовеещо, в горната си част има бял или жълтеникав висящ бял пръстен. Пластинките са свободни от пънчето, бели, из менящи цвета си при остаряване. Споровият прах е бял. Расте в иглолистни, широколистни и смесени гори, през лятото и есента (от юни до ноември). Условно ядлива гъба, но само след продължителна термична обработка и след обелване на кожицата, която е отровна.
Има силно отровен двойник, който може да причини смърт - Пантерката (Amanita pantherina (DC.) Krombh). Бисерната гъба се различава от нея по това, че шапката е набраздена по края и при разчупване месото от бледочервеникаво става виненочервеникаво, докато при Пантерката то остава бяло. Освен това бисерната гъба е по-месеста и по-груба от отровния си двойник.
Обикновена пънчушка (Armillariа mellea (Vahl. : Fr.) Kumm.)
Шапката и е почти плоска, с подвит край и набразден ръб, почти изгърбена, тънкомесеста. Тя е жълтокафява или кафява, покрита с люспи, които после опадат. Месото и е бяло или белезникаво, първоначално с приятна миризма и вкус, след това стипчиво. Пластинките са много редки и доста тънки, почти раздалечени, прираснали към пънчето. На цвят са от белезникави до бели с напредването на възрастта. Споровият прах е бял. Пънчето варира на форма и цвят в зависимост от местообитанието. Среща се в иглолистни или широколистни гори, върху пънове или живи стъбла на дървета, обикновено на големи кичури, от края на юни до края на ноември. Ядлива гъба, но с недобри вкусови качества, трудносмилаема.
Отровната пънчушка (Hypholoma fasciculare (Huds.:Fr.) Kumm.) е нейният двойник. Тя има серножълти до зеленикави пластинки и серножълто пънче с прилепнало кафяво малко пръстенче.
Обикновена масловка (Suillus luteus).
Шапката на обикновената масловка и е първо кълбовидна, по-късно изпъкнала и накрая плоска. На цвят е кафеникава, понякога с по-светли, белезникави части и жълтеникава при застаряване и суша. Повърхността и е лепкава и слузеста в сухо време лъскава. Кожицата се отделя лесно. Ръбът отначало е подвит, по-късно изправен. Достига 12 см в диаметър. Пластинките са първо жълти, с възрастта потъмняват, порите са ситни и жълти, не посиняват при нараняване.
Пънчето е цилиндрично, белезникаво до жълто, до 10 см, с бял (долу кафяво-виолетов) пръстен в горната част. Над пръстена повърхността е обсипана със ситни, тъмни зрънца, под него е слузеста и гладка. Месото е бяло до жълтеникаво, плътно, при старите гъби става меко, но не променя цвета си. Няма характерни миризма и вкус. Среща се само до борове (Pinus), от пролетта до края на есента. Това е ядлива гъба, кожицата се обелва и отстранява преди кулинарната обработка. Може да причини стомашни неразположения при някои хора. Няма отровен двойник.
Обикновена челядинка (Marasmius oreades)
Шапката на челядинката е първо звънчевидна, по-късно плоска с ниска, широка гърбица подобна на пъпка в центъра, до 5 см. На цвят кремава до кафеникава, по-светла при изсушаване. Повърхността и е гладка и суха, ръбът е гладък или слабо набразден. Пластинките са редки, бели до кремави, свободни от пънчето. Пънчето е до 7-8 см, цилиндрично, тънко, бяло до кремаво, по-светло от шапката. При застаряване жълто-кафеникаво в долната част. Месото е бяло до белезникаво, тънко, плътно, а в пънчето – жилаво, със слаба. Има приятна миризма, приятен вкус. Среща се по пасища, ливади и горски поляни сред ниска, зелена трева, от пролетта до есента, често на гнезда с голям брой плодни тела, а понякога и в кръгови формации. Челядинката е ядлива гъба.
Важни белези за определяне на Обикновената челядинка са редките и свободни от пънчето пластинки, жилавото месо в пънчето (къса се трудно с ръка), характерната миризма, белият споров прашец, местообитанието и начинът на растеж. Бялата отровна орешарка (Clitocybe rivulosa) понякога расте в непосредствена близост до Обикновената челядинка и може да се откъсне по невнимание. Силно наподобява Обикновената челядинка по размер и по цвят. Шапката има характерна заскрежена окраска. Пластинките са прираснати към пънчето или низбягващи.
Кладница (Pleurotus ostreatus)
Шапката на гъба Кладница е несиметрична към пънчето, с форма на мида или ветрилообразна. Отначало плоска и правилна, после вдлъбната и фуниевидна. Много месеста, на ширина от 6 до 25 см. Кожицата е гладка, с маслено черен, пепелявосив, кафяв, понякога сиво-охрен до синкаво-червен цвят. Често расте на гниещи пънове и от мицел излизат множество екземпляри. Пластинките са редки, понякога свързани помежду си, слизат по пънчето доста надолу, често дори до основата, разклоняват се няколко пъти към периферията, докато достигнат ръба, а в пънчето са здраво заловени.
Пънчето е бяло, здраво, месесто, в основата филцовано, често странично или ексцентрично разположено, с влакнесто месо. Дължината му е 1 до 4 см, а дебелината от 1 до 3 см. Месото е бяло, меко, дебело и сочно, без мирис. При старите гъби става твърдо и жилаво. Расте по мъртви и живи дървета, както и по гниещи трупи на големи групи. Предпочита стеблата на широколистни дървета. Расте късно през лятото до настъпване на пълната зима. Безусловно ядлива. Двойниците на гъбите на са отровни.
